Ако Фройд беше разказал „Дядо вади ряпа“

Фройд

Ако Фройд беше разказал приказката „Дядо вади ряпа“, тя сигурно тя щеше да звучи така:

Беловласият старец, архетип на атавистичното начало в българската национална душевност, пръв инициира съзнателно физическо и морално – волево усилие, за да извади огромната ряпа образна метафора на дълбоките и неизкореними чувства за историческа вина и непреодолима робска обреченост, изправящи се със съдбовна сила по пътя на развитието ни. Но ряпата (която е и буквална физическа изява на гравитационните сили, държащи българския дух дълбоко вкоренен в полето на примитивно – аграрния селски битовизъм), въпреки отчаяните волеви усилия на стария мъж, не помръдва.

Морален образ на българката

В тази емоционално гранична ситуация на изчерпване на съпротивителните сили сработва типичният български мъжки синдром, при който моралната и физическа недостатъчност на мъжа се компенсират от активното женско участие в трудовия процес. Така на помощ на стареца идва бабата, която е събирателен морален образ на българката, често поставяна под натиска на битовите обстоятелства в позицията на безлично – безволева и спомагателна на мъжа физически работна сила. Макар че с малко повече злорадо въображение бабата може да се разгледа и като метафора на женската еманципация, дърпаща мъжа назад, настрани и надолу по пътя на неговото развитие и борба за екзистенциално оцеляване.

Експлоатация на детски труд в българската реалност

Независимо от нееднозначната контекстуална семантика на бабата като художествен образ, нейната намеса в колективното усилие да се издърпа ряпата остава без резултат, което налага спешната намеса на внучето. Образът на внучето навява натрапчиво асоциативни мисли за често срещаната експлоатация на детски труд в българската реалност, както и за превръщането на децата в морални жертви на безкомпромисния родителски авторитаризъм, принуждаващ ги против волята им да дърпат непосилно тежките като приказната ряпа чужди амбиции.

Внучето остава безсилно под тежестта на родителските свръхочаквания към него и това предизвиква възрастните да предприемат наистина отчаяни ходове, викайки на помощ кучето, котката и мишката. Тези три антагонистично контрапунктни образи, в отношенията на които генетично, исторически и сценарно са заложени чувства на безкомпромисна взаимна нетърпимост, са колкото българска, толкова и балканска драматично експресивна метафора на вечната вътрешна борба в душите, която, в крайна сметка, генерира не само разрушителна, но и съзидателна сила, способна да изкорени и най-неизкоренимата ряпа в полето на живота.

И точно затова „Дядо вади ряпа“ е най-българската приказка, която някога е разказвана. Защото в нея се разказва как българинът може да бъде силен именно защото винаги се… дърпа, опъва, „лае“ и репчи!“

Коментари

comments