ЗОРИ. СТИХОТВОРЕНИЕ ОТ ЕДИН МЛАДЕЖ.

%d0%b7%d0%be%d1%80%d0%b8

Стихотворението “Зори” на Димитър Бочев (още познат като Един младеж), е третият материал, който той публикува в creativU, след “Прелетна птица” и “Образ”. Отражение на мислите и тревогите на съвременното младо поколение.

ЗОРИ

Здрасти, читателю, пак ти пиша,

пръста по клавишите местя – тичам.

На лист не пиша, мълча  и сричам.

Тежко е на гърдите, не мога да дишам.

Сериозно, става ми лошо на моменти.

Не стига въздух нагоре – бариери.

Управляват се системи – диригенти.

Силни болки в главата –  медикаменти.

Дрънчат монети, лекарство за нерви.

Разберете ме, медиите правят проблеми

семейни –  на маса не може да седнете.

Я да се стегате, заедно живеете, бе,

удряте прибори, без да се гледате…

– Нелепо е.

Станах празен, блед, бавен – спомен,

гледам се на снимка отпреди – вече не помня.

Загърбих нещата, които бутах с воля.

Сега пък тъпите гоня вместо това – ирония

Тихо, тихо, тихо, тихо –  глух съм.

Остани с мен в стайчето сиво – тук съм!

Един не ме чува, друг не ме вижда.

Разсеяни са, излиза, недей се обижда.

Не споделяй си мнението – не е прилично,

казват. Езикът – бръснач, говоря остро и лично.

Опитах да слушам. Гадост, плюя в пазва –  горчиво.

Затова няма как да стане различно.

Търся себе си, крия себе си, играя жмичка.

На бюрото тъмно седи протегната ръчичка.

Хлапето, което гледа и винаги иска.

Нямам да дам, стискам, страх ме е – писък.

Уж голям изглеждам, уви, съм нисък.

Лягам си пак слисан, скован е ковчегът.

Сещам се хлапето как седи и ме гледа.

Вадя пироните криви – клещи.

Мамка му, тежи ми, силни български плещи.

Седнал прегърбен на стола – стойка.

Клатя главата, пишейки описвам болка.

Не мрази, казват ми. Само да си вадя поука.

Ах, от цяла душа ненавиждам боклука!

Клетници скитат между звезди и ямурлука.

Юмрукът седи свит, но бавно се отпуска.

Искат поука? Извадих една и ще я кажа тука.

Младеж съм, на двайсе лета вече навършени.

Душа усмихната тъжи по снаги прегърбени.

Всякакви мечти като сноп съчки прекършени

умират, но разпалват в мен страсти чувствени.

Малко остава, гоня пет лета още.

На двайсет и пет, казват, човек е мощен,

но сякаш душата му сабя пробожда –

изгуби ли момента, е късно да прохожда.

Летата минават. Няма амбиция, хъс

Едни продължават, други падат от моста къс.

Бурно едно ми става в гърдите,

ускорява се пулсът, насълзяват се очите.

Готов съм да мина и после да гледам

как падналите долу се мъчат и стенат.

Но усещам лека болка  в главата –

пак задрямал съм отзад на седалка.

Мисли дълбоки копая в автобуса.

Разсейвам се пак, ще кажа, че друса.

Прибирам се в хралупата тясна и гадна.

Ще пусна музика, ще седна и садна.

За България пиша, за успеха и прочие,

но повтарям се и мисля това за безочие.

Колелото върти се с думи еднакви.

Вече е сутрин, липсват сънища сладки…

Един младеж

Димитър Бочев

Коментари

comments