Странните неща, които може да чуете в една книжарница.

Stanley-Livingstone-The-Hague-Travel-bookstore

През 2012-та година Джен Кeмбъл, която работи в известната лондонска антикварна книжарница „Рипинг ярнс“, пише книгата „Странните неща, които клиентите казват в книжарницата“, а през 2013-та – продължението „Още странни неща, които клиентите казват в книжарницата“.

Помня, че в мига, в който разбрах за съществуването на тези книги, веднага „обиколих” интернет пространството, за да ги открия. Определено знаех, че ще са доста интересни и забавни.

Нека си го кажа, аз (почти) буквално живея в книжарниците – прекарвам повече време в тях, отколкото където и да е другаде. Все пак да си избереш и закупиш правилната книга понякога си е истинско изпитание (както доста от книголюбители знаят от личен опит). Та, през прекараното в книжарниците време и аз съм се заслушвала в разговорите на хората около себе си… и, да си призная – доста пъти ми е идвало да се разсмея на глас.

Но нека ви представя няколко пасажа от книгите на Джен, за да можете сами да прецените дали те са забавни, или не.

Клиент: Ако дъщеря ми иска да си купи книги от секцията за тийнейджъри, ще имате ли нужда да видите някаква форма на личен документ?

Тринайсетият й рожден ден беше миналия уикенд. Мога да ви покажа снимка на тортата и да преброите свещичките.

Дете: Мамо, може ли да купим тази книга?

Майката: Остави я, Бенджамин. Имаме си предостатъчно книги у дома!

Клиент: Не ви ли притеснява това, че сте заобиколена от книги през целия ден? Мисля, че аз щях да съм в параноя дали те няма ще скочат от местата си и да ме убият.

Книжар:

Клиент: Имате ли книги за шеги за тъщи? Искам да подаря на тъща си една като шега. Но, нали се сещате, не точно като шега…

Клиент: Скоро ще поканите ли Толкин да раздава автографи?

Възрастна дама: Не мога да разбера защо всички четат това „Петдесет нюанса сиво“.
Книжар: Да разбирам, че това не е точно Вашият тип книга.
Дамата: О, не ме разбирайте погрешно. Направила съм всичко, няма нужда и да чета книга за това.

Клиент: Къде държите картите си?

Книжар: Ето тук. Каква карта точно търсите? На страната, на Великобритания, на Европа, на света?

Клиент: Искам карта на слънцето.

Малко момче: Като порасна, ще стана книжна нинджа.

Книжар: Прекрасно! А какво правят книжните нинджи?

Малко момче: Не мога да ви кажа. Свръх секретно е.

Клиентка (към приятеля си): Аз харесвам само книги, които съм сигурна, че са се случили, разбираш ли? Като „Здрач“, например.

Малко момиче (сочейки към чекмедже под една от библиотеките): Можеш ли да стигнеш до Нарния оттам?

Книжар: За съжаление не мисля, че ще можеш.

Малко момиче: Ох. Гардеробът ни във вкъщи също не работи и не мога да отида до Нарния през него.

Книжар: Не можеш?

Малко момиче: Не мога. Татко казва, че мама го е купила от ИКЕА.

Клиент (прошепва): Мисля, че котаракът ми се опитва да ме убие.

Книжар: Така ли?

Клиент: Само понякога. Не през цялото време. Понякога може да е доста мил.

Малко момиче: Искам да играя на криеница. Имате ли книга, в която мога да се скрия?

Книжар: Книга не, но можеш да се скриеш зад някои рафт с книги.

Малко момиче: Но…но, мама каза, че харесва книгите, защото може да се изгуби в тях!

Клиент: Добре, значи искаш тази книга?

Дъщеря му: Да!

Клиент: Питър Пан?

Дъщеря му: Да, моля. Защото може да лети.

Клиент: Да, той може – много го бива в летенето.

Дъщеря му: Тате, защо аз не мога да летя?

Клиент: Заради еволюцията, миличка.

 

Ще допълня тези забавни истории и с една от моя личен архив.

Книжарницата е претъпкана с хора (повече от обикновено!). Както си разглеждам някаква книга, виждам как две малки момченца се затичват към една книга. Някакси успявам да видя, че става въпрос за „Островът на изгубените” (към която има и филмче на „Дисни”). След малко децата занасят книгата на майка си и й казват: „Мамо, може ли да ни я вземеш? Много искаме да я прочетем!“. А майката взима книгата, оглежда я и им отвръща: „Виждате ли, че книгата е за деца на възраст над 13 години, вие нямате 13, веднага да я оставяте”.

На мен лично ми стана хем смешно, хем тъжно за децата. Все пак книжката беше за приказни герои, не за серийни убийци…

Все едно, ако и вие имате такива истории, ще се радвам да ги споделите с нас.

А междувременно, ослушвайте се с по едно ухо за забавните и странни разговори, които водят хората около вас в книжарниците. Човек никога не знае кога ще се натъкне на някой бисер, който ще го вдъхнови за написването на… цяла книга, например!

 

Коментари

comments